Джунгла

Экваториальный лес

Аз разпънах палатка връз склона на тая
планина абисинска, източила стан
все на запад, и гледах безгрижно как гаснат
над горите зелени червени слънца.

Долетяха отнякъде някакви птици,
с изумрудни пера и опашки — метли.
Нощем лудо препускаха весели зебри,
чувах как галопират и тежко пръхтят.

Бе веднъж много ален прекрасният залез,
и миришеше странно от гъстия лес.
До палатката моя един европеец
приближи — сух и чер, и поиска храна.

Той до тъмно несръчно и лакомо яде,
с две сардинки поглъщаше хлябове три.
Концентриран бульон като хапове взе и
не разреждаше своя абсент със вода.

Аз попитах защо е тъй мъртвешки бледен
и защо му треперят ръцете безспир:
„Треска — рече ми той, — от голямата джунгла“
и погледна назад с ужасени очи.

Аз попитах за раната — черна и жива,
на гръдта му, прикрита е парцали едва:
„От голямата джунгла — ми рече, — горила“,
и въобще не посмя да погледне назад.

С него бе и пигмей — мен ми беше до кръста —
гол и черен, — аз мислех, че бе глухоням.
Като куче той следваше с взор господаря,
на колене опрял зло лице на булдог.

Но когато слугата ми леко го бутна —
тъй — за смях, — той озъби лика си свиреп,
и след туй до среднощ ломоти и замахва
с дротик шарен и остър на всички страни.

Аз предложих постеля на госта си морен,
после легнах, но сън не дочаках въобще:
слушах жадно как дълго и диво бълнува
посетителят трескав, дошъл от леса:

„Колко тъмно, а тази гора е безкрайна…
Няма истинско слънце да видим, уви!…
Ей, Пиер, не губи само дневника, дръж го
в пазва скрит, трябва него поне да спасим!

А защо ли избягаха негрите… Лошо —
те компасите наши отнесоха с тях…
А сега — накъде…? Вече нищо не виждам…
Само чувам отвсякъде шепот нелеп…

Забеляза ли огън, Пиер? Туй са хора…
О, нима сме спасени накрая, Пиер?
Виж — пигмеи… О, колко безбройни са… Ала… —
виж — ядат… крак човешки!… О, ужас, Пиер!

Стреляй! Имат отровни стрели, не забравяй!
Ето вожда — на пъна — цели се! Ех… не!
Стана лошо… разцепи се пушката… бягай!
Ех, пропаднах… съборен съм — хванат съм… край.

Жив съм… вързан съм здраво… злодеи… злодеи…
Нямам сила да гледам… пуснете ме, ах!
Те заклаха Пиер и го ръфат! О, Боже,
ние с него отраснахме в роден Бретан!

Куче черно… какво ли пък ти… Коленичиш!?…
Плюя, плюя на тебе, дивак зверовит!
Ти ми лижеш ръцете?… Развързваш въжето?…
Ти ме мислиш за бог? Да — разбирам — добре —

да побегнем тогава. Не вземай обаче
от месото човешко, че Бог се гнуси!
О, гора без начало и край — аз съм гладен…
Акка, ето змия — улови да ядем!…“

Той хриптеше и хъркаше. Чак щом разсъмна,
стихна гърчът му, мислех: задряма все пак.
Но когато опитах след туй да го вдигна,
аз видях, че му лазят мухи по лика.

Под голямата палма зарових го после,
с камънак го покрих и отгоре му кръст
и дъска заковах — и на нея написах:
„Помолете се — тук християнин лежи!“

Своя дротик пигмеят съвсем равнодушно
дълго чисти, а после, щом гроба зарих,
той се впусна внезапно да бяга надолу —
като пъргав елен към любима гора.

След година прочетох във вестници френски,
и веднага отпуснах печално глава:
„От оназ експедиция — в Конго, за жалост,
не успя ни един да се върне назад“

Другие переводы:


А вот еще:

She

I know a woman, full of silence, / Her bitter weariness from words, / Dwells in mysterious, blinking eyelids / Their widened pupils, secret worlds. / Her soul is greedily wide open / To copper music of sweet verse. / To life, that’s worldly, pleasant often, / She’s deaf and...

The Red Sea

Greetings, Red Sea, shark soup, / Negro bath, sand cauldron! / Like stone cactus flowers / limestone, not moss, blooms on your cliffs. / / Sea-monsters swept up by the tide lie dying / in anguish, out on your islands / in the burning sand: octopi, tritons, swordfish. / / From Afr...

The Sick Man

Only one thing torments my delirium: / how certain sharp lines go on for ever, / and a bell rings and rings and rings / like a clock marking off eternity. / / Just so, after death, / eyes stare into darkness / (the agonized hope of resurrection) / trying to see familiar visions. / ...

Offensive

This country could have been paradise: / it’s a den of fire. / We've been advancing for four days, / we’ve not eaten for four days. / / In this strange, bright hour / we don’t need earth’s bread: / the Lord’s Word / is better nourishment. / / The b...

The Cathedral at Padua

Marvellous, and sad - yes, that’s what this temple / is - a joy, a temptation, a threat. / Eyes exhausted with desire / bum in the slits of confessional windows. / / The organ melody rises, falls, / then swells fuller and more terrible, / like blood in dark church-granite veins ...

The Sun of the Spirit

How could we walk in peace, before, / expecting no joy, no disaster, / not dreaming of battles, of flaming retreats, / or the roaring trumpet of victory ? / / How could we - but it’s not too late, / the sun of the spirit bends down to us - / soothing, threatening, it pours / a...