Звездният ужас

Звездный ужас

Посред златна нощ това се случи,
златна бе нощта, ала безлунна.
Тичаше той бързо през полето,
спъваше се, ставаше отново,
кривваше като подгонен заяк,
и се стичаха горещи сълзи
по лицето сбръчкано и старо
и по бялата брадица козя.
Бяха го подгонили децата му,
внуците му бяха го подгонили,
и пищеше в шатъра самичка
изоставената му правнучка.

„Стой, ела си!“ — викаха децата му,
и крещяха внуците задъхани —
„Никаква беда не се е случила,
ни овцете млечка са преяли,
ни е огънят свещен угаснал,
нито лъв, ни зенд[1] пък кръвожаден
шатъра ни пъстър са нападнали.“

А пред него черна дупка зееше.
Старецът не я съгледа в мрака —
рухна тъй, че кости затрещяха,
и едва-едва не хвърли топа.
Даже пълзешком се той затегли,
но децата му го уловиха,
сграбчиха му внуците халата.
Чак тогава той им проговори:
„Вай беда! Бесило, страх и яма
за тогова, що е син човешки!
Гледа го с безброй очи отгоре
Черният и всичките му тайни
вижда отнапред и не прощава.
Тая нощ заспах, завит с кожуха,
както му е ред отколе — ничком.
Сън ми се яви — възедра крава
с виснало и напращяло виме.
Пропълзях под нея: мислех малко
прясно млечице да побозая,
ала тя ме ритна отведнъжка,
тъй, че се събудих преобърнат —
бях отвит и с нос къмто небето.
Пак добре, че десният ми зъркел
с жарка моч говедото опари,
щото инак, ако гледах с двете,
щях на място мъртъв да остана.
Вай беда! Бесило, страх и яма,
за тогова, що е син човешки!“

И глави отпуснаха децата,
внуците лицата скриха в шепи.
Всички чакаха какво ще каже
старшият измежду синовете.
Седовлас, така той заговори:
„Откогато на света живея,
аз не съм съгледал нищо страшно
и сърцето мое ми подсказва,
че и занапред не ще съгледам.
Искам с двете си очи да видя
тоя, който броди из небето.“

Промълви и тутакси полегна,
не с лице надолу, ами възнак.
Всички, затаили дъх, стояха,
дълго, дълго чакаха смълчани.
Старецът накрая разтреперан
рече: „Е, какво видя?“, но нищо
старшият му син не отговори.
Братята му сетне доближиха
и видяха, че не диша вече,
а лика му с цвят на мед в гримаса
е смъртта ужасно разкривила.

Как жените хорово завиха,
как децата вкупом запи щяха!
Старецът пък козята брадица
скубеше и яростно кълнеше.
Осемте му сина — все мъжаги,
рипнаха и лъковете взеха:
„Ще се целим — викнаха — в небето,
да умерим оня, който броди,
трябва да усмъртим тая напаст!“
Но тогаз вдовицата извика:
„Аз ще отмъщавам за мъжа си!
Искам да го видя — оня горе,
в гърлото му нокти ще забия
и очите му ще изчовъркам!“
Викна и се тръшна на земята,
но с очи затворени бе дълго,
разни заклинания мълвеше,
гърчеше се и гърди дереше.
После взря се и се заусмихва,
занарежда, също кукувица:
„Лине, де пълзиш? А ти, Линойо,
щеш ли пържен дроб от антилопа?
Кой разби на делвата капака?
Ей, деца! Бащице, ставай скоро!
Виж, дошли са зендове и носят
кошове тръстикови — дохаждат
да търгуват май, а не за разпра.
Колко тук огньове, колко люде!
Цяло племе… божке… славен празник!“

Старецът се зауспокоява,
почна своите рани да опипва,
лъковете синовете скриха,
внуците добиха малко смелост.
Но когато легналата скочи,
всички в миг от у плах пожълтяха,
хладна пот изби ги и ги втресе.
Почерняла, ала белоока,
тя зави от ярост и закряска:
„Вай беда! Бесило, страх и яма,
за тогова, що е син човешки!
Де съм? Що съм? Лебед окървавен
ме преследва… Змей триглав ме гони.
Щипе рак, ще муши козирогът!
Звяр след звяра идат! Бързо бягай!“
И когато тя се впусна с тоя
вик на побесняла кучка, никой
не посмя да я последва в пътя,
който право в пропаст я отведе.

Хората се върнаха полека,
седнаха уплашени при шатрите.
Полунощ преваляше. Хиена
някъде излая и замлъкна.
И тогава тъй се заговори:
„Този на небето — звяр ли, бог ли,
иска жертва явно. И момичка
трябва млада, непорочна още,
непогледната до днес от поглед
мъжки ни веднъж, с мераци пълен.
Гар умря, Гарайя се побърка,
щерка им, едва осемгодишна,
май за жертва най е подходяща…“

Хукнаха тогаз жените — Гара —
малката — довлякоха набързо.
Старецът изви топор от кремък,
мислеше главата й да смачка,
докато в небето не погледне —
жалеше я, че му беше внучка.
Ала всички други го възпряха:
„Що за жертва с теме разтрошено?“

Сложиха момичето да легне
върху плосък черен камък, дето
огънят свещен бе дотогава —
той бе вече мъртво пепелище…
Сложиха я и глави склониха,
чакаха я да умре и всички
да отидат да поспят до изгрев.

Но не щеше Гара да умира,
вгледа се нагоре, после вдясно,
дето бяха братята й, после —
пак нагоре, сетне пък поиска
да си тръгне. Старецът не даде
и попита: „Как е?“ Тя с досада
рече: „Няма нищо. Виждам
само чер небесен свод отгоре,
а по нето огънчета, както
в блатото цветчетата напролет.“
Старият помисли и заръча:
„Гледай още!“ И отново Гара
дълго, дълго взира се в небето.
„Не — тя рече, — туй не са цветчета,
а са много, много златни пръсти.
Те ни сочат планините, сочат
ни полята и реките, сочат
всичко, дето вече се е случило,
дето става и ще стане утре.“

Хората я слушаха сащисани;
не децата само — и мъжете
тъй до днес не знаеха да бъбрят.
А на Гара бузите пламтяха,
бляскаха очите — тя цъфтеше, —
и с ръце прострени към небето,
като птица искаше да литне.
После изведнъж запя тъй звънко
като буен вятър сред тръстики,
от иранските хълмя задухал.
Малко по-голяма беше Мела,
но и тя не беше мъж познала.
Падна тя тогава редом е Гара,
взря се и започна да приглася.
А след Мела — Аха, а след Аха
Ур, женихът неин, и полека
цяло племе пееше, лежейки —
като чучулиги в жарко пладне,
или като жаби в лятна вечер.

Старецът единствен се отдръпна
е шепите запуши си ушите,
и сълза подир сълза зарони
от окото свое оцеляло.
Плачеше, задето падна, още
плачеше заради своите рани,
зарад Гар и за жена му, също
плачеше за времето, когато
хората си гледаха ливадите
със стадата овчи, или гледаха
лодките в морето, или гледаха
двора, дето тичаха децата им,
но не гледаха в небето черно
със звезди неведоми и чужди.

Другие переводы:


А вот еще:

Giraffe

Today I can see that your look is especially sad / And your arms are especially fragile, as if made of chaff. / Listen, my dear: far away, by the shores of Lake Chad, / Roams the exquisite giraffe. / / It was granted the gift of proportion, voluptuous grace, / And its skin is adorned wi...

Sixth Sense

Fine the wine that loves us, / Good bread baked for our sakes / And the women who torment and tease / Yet please us and in the end let us take them. / / But what do we do with the red / Hue of sunset that lets the sky grow cold / With blue in a still, strange serenity? / What to do ...

The Streetcar That Lost Its Way

While walking down a strange street / I suddenly heard the cawing of crows, / Distant thunder, and the tones of a lute - / Here came a streetcar flying past. / / How I managed to leap to its step / Is beyond me - even in the bright / Daylight it spewed behind itself / In the atmosph...

Pre-Memory

So this is all of life! Whirling, singing. / Oceans, metropolises, deserts, / A desultory reflection / Of what is lost forever. / / A flame rages, trumpets trumpet, / And chesnut-colored horses race, / Then the agitating lips / Of happiness, it seems repeat. / / And sorrow and ...

A Baby Elephant

Right now my love for you is a baby elephant / Born in Berlin or in Paris, / And treading with its cushioned feet / Around the zoo director's house. / / Do not offer it French pastries, / Do not offer it cabbage heads, / It can eat only sections of tangerines, / Or lumps of sugar an...

Words

In the old days, when God cast down / His gaze upon the just created earth, / Words stopped the sun, / Words tore down whole towns. / / The terror-striken stars / huddled round the moon / When words, like pink flaming tongues / Floated down through air. / / The lower levels of ...